Превод за Osservatorio: Страшимир Димитров

До днес в "юнмиковските" общински структури работят както сърби, така и албанци "с особено внимание към етническото равновесие по високите постове", както пише в последния доклад на ОССЕ, давайки Щърпце за рядък пример за междуетническо сътрудничество. Сега обаче сръбските служители не знаят дали да останат на работа или не. "Не признавам Косово, една измислена държава на сръбска територия." - казва Споменка Коядинович, говорител на службата за бежанците, а и самата тя бежанка от 1999 г. "Парите от заплатата ми стигат, за да оцелявам, но ако окачат косовското знаме на общината, напускам. Ще се съпротивлявам по някакъв начин, това не ни е за първи път. И майка ми като малка са я изгонили от дома й албанците и италианските и немските фашисти през 1943 г. Въпреки това в крайна сметка сме се върнали."

Даниел Миланович, директор на Municipal Civil Registration Center, където работят петима сърби и трима албанци не е решил какво ще прави. Даниел е на 31 години, има четиригодишна дъщеря и заплата от 225 евро. От понеделник, 18 февруари, идва в службата, както и всички останали сръбски чиновници, но никой не работи. Чака се сигнал от Белград, който за момента още не е дошъл. "Между колегите има уважение, което се простира над етническата принадлежност. Мисля, че е възможно да живееме заедно. Нашите народи тъкмо бяха зпочнали отново да свикват да живеят заедно, но сега разделението отново стана пълно. Цялото доверие, изграждано 9 години, беше разрушено за един единствен ден."

Междувременно на улицата както всеки ден от 18-ти февруари насам една малка група протестира точно в 12:44 ч. за да напомни на света резолюцията, която едновременно гарантира правото и на самоопределение, и на защита на териориалната цялост. Някое и друго знаме, някой и друг плакат, но атмосферата не е толкова напрегната, колкото в Косовска Митровица. Най-вече го няма "противника" пред погледа, от другата страна на моста, пред който да се излива ядът и да се показва способността за съпротива. А и я няма Сърбия зад гърба ти на един пушечен изстрел разстояние, която да ти дава сигурност. Манифестацията върви мълчаливо по главната улица към църквата Свети Йован. След камбанен звън всеки се връща вкъщи със съмненията и грижите си, надявайки се поне да има ток, който липсва с часове всеки ден.

Покрай ежедневните проблеми една друга заплаха разваля съня на много сърби: неспирното никнене на истинско ново село от "викендице" - вили в пондножието на планината, строени от богатите албанци (според местните -мафиоти), контрастиращи с беднотията, характерна за Косово. Всички се притесняват от появяването на новите вили в сърцето на анклава. Често те се градят без разрешително и с мълчаливото съгласие на общината. Никой не знае как да се противодейства на това явление.

Според Игор Савич трудностите на сърбите в Щърпце са идват от липсата на силен местен лидер, който да е в състояние да проектира в среден и дългосрочен план. "Почти всички са се втренчили в Белград и не са в състояние да мислят със собствените си глави. Проблемът е, че в Белград дори не знаят къде се намира Щърпце."

Според Боян Младенович - шеф на южно- и централнокосовската Херц ТВ, която си е поставила за цел "вдинането на медийната мъгла, обгърнала сърбите в Косово" - причините за пасивността към властите в Белград са конкретни и прагматични. "В Щърпце над 1000 души работят във вътрешността на сръбските обществени структури. Само стотина човека са на заплата от Прищина. От 2000 г. насам всеки, който работи за сръбското правителство, получава двойна заплата. Ако един косовски лекар взима 200€, заплатата на колегата му, който работи в сръбската здравна система, може да стигне и до 800€. Парите и сигурността идват от Белград", заключава Младенович. "Докато нещата останат такива, трудно може да се очаква някаква промяна."

Ако има нещо, за което всички в Щърпце са единодушни, това е противопоставянето на плановете за разделянето на Косово. Може би това устройва сърбите в Митровица, разсъждават местните. Или пък изглежда е най-лесното решение за Белград. Но тукашните сърби могат само да изгубят, оставайки още по-изолирани и малобройни.

"Ако се стигне до разделяне - казва замислен Зоран Бошкоцевич - мисля, че всички ще си тръгнеме. Единствената ми надежда тогава би била това да стане мирно и без кръвопролития."
Размириците от март 2004 са кошмарен спомен. Всички са убедени, че евентуални нови инциденти неминуемо биха довели до напускането на Косово от страна на цялата общност.
Разбира се има и такива, които са се отказали от лукса да мислят за бъдещето. Пия една люта ракия на гости у дома на Милан Янич. Дом? Силно казано. От девет години 25-годишният Милан живее с майка си (а от миналата година и с жена си) в една стая с площ 9 м2 в сградата на бившата пенсионерска почивна станция със странното име "Юниор клуб". Милан е безработен, завършил инженерни науки, член на младежката организация на Демократическата партия и е един от 800-те сръбски бежанци, намерили убежище в Щърпце. Бежанците идват предимно от Урошевац (Феризай) и Призрен. Много от тях все още са приютени в 4-те околни почивни станции, превърнати в приемни центрове. Оглеждам стаята, в която освен брачното легло, един диван и няколко плюшени играчки, няма много какво да се види. Разговорът е муден, а всъщност и аз не знам какво да го питам.

"Нито един представител на косовските институции не е идвал при нас, макар че косовското министерството на общностите и завръщането е в сръбски ръце. Тука се живее ден за ден и е истинско чудо, че все още никой не е полудял и не се е нахвърлил на другите." - казва Милан с примирен, спокоен глас. Обяснява ми, че хуманитарните помощи от Сърбия вече 2 години не идват, защото Косово иска да обмитява доставките.

После ми покзва писмото, подписано от всички бежанци в "Юниор клуб", което са предали на Джелич на 17-ти февруари. В него те искат финансовите помощи да бъдат изпращани направо на семействата, а не да се разпределят от приемния център. "Крадат безогледно. Дори хлябът пристига с по-малък грамаж, спестяват си брашното."

Излизайки се питам каква ли ще бъде съдбата на сърбите от Щърпце, ако останат да живеят в домовете си? Дали животът им ще се подобри или ще се влоши в идните месеци и години? Опасявам се, че Милан и другите обитатели на "Юниор клуб" ще останат задълго в списъка на забравените от всички и отвсякъде.