Превод за Osservatorio: Страшимир Димитров

Балканите поставят ЕС пред серия от предизвикателства: мисията в Косово, трудният диалог със Сърбия, турското желание за членство, стабилизирането на Македония. ЕС има ли някаква обща стратегия за Балканите в момента?

Бих казал, че поведението на ЕС е много различно между един или друг въпрос. По отношение на Турция имаме най-добрия пример за “европейска политика“, където всички страни-членки са съгласни преговорите да се придвижат напред до присъедниняването на Анкара. Въпреки разликите, понякога чувствителни, между държави като Франция, Германия или Великобритания, са видими резултатите от общия подход: Турция продължава да напредва към ЕС, макар и бавно. Тя е стабилна държава в период на силно икономическо развитие. За съжаление не се случва същото по отношение на някои други държави от Западните Балкани. Македония е най-добрият пример за липсата на обща стратегия. ЕС не осъди гръцката заплаха за вето на членството на Скопие в НАТО и вероятно в ЕС, което нарушава договореностите с Македония от 1995 г. Намирам за учудваща липсата на обща политическа визия по един толкова важен за стабилността на региона въпрос.

За момента обаче най-важният въпрос се отнася може би до Косово. Какви перспективи се откриват пред очаквания проект за европейски протекторат, който вероятно ще се приложи към самообявилата се държава?

Основният проблем в идеята за “европейски протекторат“ е, че не всички страни-членки са съгласни какво точно е Косово. Беше постигнато съгласие за мисията, но няма консенус за статута на Косово. Някои членки, като Испания и Румъния, не признават независимостта на областта. Това създава различни проблеми. Например затруднява ясния отговор на случващото се в северно Косово, където наблюдаваме разпадането и на малкото мултиетнически институции, които ООН успя да създаде.
Най голямата пречка обаче е разделението в ЕС. Съюза не може да предложи сигурна европейска перспектива на Косово. Съществува ли вероятност един ден Косово да подпише договора за асоцииране и стабилизация? Европа ще се наеме ли да олекоти визовия режим? Ще го включи ли в структурите си за регионално сътрудничество? Освен ако не стане чудо, погледнато от днешна гледна точка, тия перспективи изглеждат по-скоро невъзможни.

Изглежда ЕС е избрал вариант за протекторат, който много наподобява приложения в Босна. Какви са възможностите и какви са рисковете при такъв избор?

В Босна бяха постигнати някои значителни успехи. Беше извършена девоенизацията, организирана беше армия и единни служби за сигурност, беше реформирана полицията. Проблемът е, че безкрайният протекторат не е решение и Босна е блокирана по пътя си към ЕС. Надеждата следователно е, че макар и подобен на този в Босна, мандатът ще бъде интерпретиран по различен начин, защото и предизвикателствата са много по-големи, имайки предвид че европейският авторитет вече е поставен под съмнение, например от сръбското население северно от р. Ибар. В Косово няма да бъде достатъчна ролята на “протектори“, а трябва да се предложи сигурна европейска перспектива.

Не е много ясно как ЮНМИК ще предаде управлението си на европейската мисия. Какви проблеми би могла да предизвика подобна ситуация?

В момента дори не е ясно дали едно такова предаване изобщо ще се случи, имайки предвид че ЮНМИК смята мандата си, даден му с резолюция 1244, за валиден.
Очертава се наистина заплетена ситуация между много институции – ЮНМИК, ЕУЛЕКС, ИКО, Кейфор – които едновременно упражняват властта си в Косово. Картината става още по-сложна и това със сигурност ще се отрази отрицателно на международното управление на Косово.

Не е ли парадоксално, че ЕС изтъква като първопричина за нестабилността в региона липсата на икономическо развитие, а отива в Косово без ясна икономическа стратегия?

Това със сигурност е най-големият проблем. Разбира се съвсем скоро кредиторите ще обсъдят на съвместно съвещание готовността си за отпускане на големи парични средства за Косово. Ако погледнеме обаче предвижданите разходи, най-значимото перо е за международната мисия или за подпомагане на бюджета. Това, което липсва, е стратегията за интеграция на косовската икономика с европейската, което е единственото устойчиво решение. За да успее, Косово се нуждае от подкрепа, подобна на тая за другите кандидат-членки: от изработването на стандарти за храните, през помощите за селското стопанство, до инвестиции в околната среда. Друг остър проблем е визовият режим и достъпът до свободния трудов пазар. Не само възможността за емиграция е възпряна, но и косовските предприемачи срещат огромни трудности да пътуват в чужбина.

Защо на Европа й е толкова трудно да поведе по-решителна политика по въпроса за визите за Западните Балкани?

За щастие има раздвижване по въпроса за визите. Днес от Комисията, а и от някои държави като Словения например, настояват за промени в тая област. Ако от една страна има логични страхове от явления като незаконната имиграция и организираната престъпност, то от друга страна е наистина трудно да се проумее защо днес, осем години след падането на Милошевич и девет от края на войната в Косово, около 20 млн. души от Западните Балкани не могат да се ползват от същите възможности като полските граждани от началото на ’90-те години или българите от 2001 г. Отварянето към България и Румъния проработи. Не виждам причина да не се случи същото с Македония или Албания.

Как определяте действията на ЕС в трудните отношения със Сърбия?

Мисля, че Европа допусна няколко големи грешки. Преди всичко правейки всичко възможно съюза между Сърбия и Черна гора да оцелее, което похаби много политическа енергия, а после с неслучилото се премахване на визовия режим, което е една от големите пречки пред сръбските реформатори. Освен това ЕС опита неколкократно да наложи политическата си воля над сърбите, казвайки им каква коалиция или какво правителство да сформират. Подход, който рядко носи добри резултати. Все пак си мисля, че главната отговорност за сегашното състояние на изолация на Сърбия се дължи преди всичко на местната политическа класа и най-вече на Воислав Кощуница, който реши да заложи на антиевропейската карта.

Какво беше влиянието от приемането на Румъния и България в ЕС върху общата политика на разширяване на Балканите?

Обективно погледнато влизането на Румъния и България беше много положително за Балканите, защото ги включи в центъра на еропейската структура. Румъния и България, макар и с много нерешени проблеми, представляват остров на стабилността в региона, а на макроикономическо равнище имат отлични показатели. Парадокса е, че разпространеното в някои страни като Германия виждане, че членството на София и Букурещ беше прибързано, вреди на европейската перспектива за Западните Балкани. Много хора смятат, че урокът, който беше даден показва, че разширяването трябва да върви по-бавно. Аз не съм съгласен. Смятам, че трябва да се даде възможност на Балканите да започнат преговорния процес. Крачка, която в случая с Румъния и България се оказа стимул за реформите. Колкото до прикючването на преговорите и пълноправното членство – те могат да се планират гъвкаво.

Особен случай представлява Турция и стремежа й да влезе в Европа, въпреки колебанията на ЕС да я приеме. Какво кара Турция да настоява така решително да поеме по пътя към Европа?

Турската политическа класа определя много рационално интересите си. Приоритет е икономическото развитие, заетостта и растежа на БВП. Турското правителство смята, че за постигането на тия резултати, отговорът е интеграцията в Европейския съюз и Запада. Началото на преговорите през 1999 г. съвпадна с момента на най-големия икономически растеж и невиждана в историята на страната стабилност. Следователно, ако се абстрахираме от крайния резултат, в Турция съществува убеденост, че продължаването на процеса е основен приоритет.