През септември 2007 документалният филм “Забравените деца на България” (Bulgaria’s Abandoned Children”) за кошмарния живот на децата в социалния дом в Могилино потресе зрителите на Би Би Си. Изоставени от своите родители, 75 деца, повечето от които имат физически и психически недъзи, мъчително умират без никаква квалифицирана медицинска помощ. Камерата показа живи скелети с тънки, изкривени кости, хлътнали очи, ампутирани детски палци заради смучене, дълбоки язви и рани от залежаване, детски глави, които се блъскат в стената, смърт. Персоналът в Могилино няма нужната квалификация, много от децата са оставени да лежат по цял ден в креватчетата, други се клатят на столовете, положението им се е влошило през годините.

Режисьорката Кей Блюит разговаря с хората от персонала, които признават, че тези деца изобщо не са лекувани. Щом нямат висока температура, значи не са болни, казва една от лелките, на фона на детето Васка, което е като от концентрационен лагер от Втората световна война. Директорката на дома в Могилино цинично обясни пред камерата, че краката и костите на детето са начупени, но самата болест била такава: “Ти какво искаш, да живеят до 100 години?”. Лекари изобщо не посещават дома в Могилино, децата са лишени от нормална храна, рехабилитация, образование и те бавно атрофират.

Официалните институции в България видяха във филма някаква конспирация срещу страната. Връх на цинизма обаче беше изказването на Емилия Масларова, социален министър, която заяви, че информацията във филма била “абсолютно некоректна и злонамерена към България”. Крайно време било да се разбере, че деца с тежки умствени увреждания не могат да се научат нито да говорят, нито да четат, заяви недолюбваната от пенсионерите госпожа министър заради пристрастността към златните бижута.

Реакцията на министър Масларова беше издържана в стилистиката на висш български функционер отпреди падането на “желязната завеса”, когато критиката отвън винаги беше някакъв заговор или конспирация срещу държавата България. Към хора на възмутените издигна фалцет и президентът Георги Първанов, който заклейми филма на Би Би Си като антибългарска кампания. И това по време на дискусия в град Русе на тема “За децата на България - откровено и ангажирано”.

Проблемът с изоставените деца в Могилино извади на бял свят безхаберието на българските институции и показа пропастта, разделяща обществото, между управниците и обикновените хора. Филмът беше излъчен в България през декември и разби сърцата на обикновените българи, режисьорката от Би Би Си участва в дискусии по темата. Фондация “Движение на българските майки” призова в интернет-петиция виновните за трагедията в Могилино да бъдат наказани, да се увеличи броя на квалифицирания персонал във всички такива домове и най-важното – да се закрият отдалечените социални домове и децата да се преместят на места, където да получат специализирани грижи.

“Великолепната шесторка” и синдромът “Средна кула”

От 14 януари до 21 март местният телевизионен канал bTV излъчи шоуто “Великолепната шесторка”, в което шест известни българи пяха на живо в най-гледаното време и призоваха българите да дарят пари за построяване на малки къщи в Русе и София, в които да се настанят 15 деца от Могилино, за които да се грижат 10 квалифицирани специалисти. Добрата новина бе, че кампанията набра 1, 5 млн. лева от есемеси и дарения.

Но парите не са всичко. Имаше и лоша новина. След като кметът на град Русе предложи къщите за децата от Могилино да бъдат построени в квартал “Средна кула”, някои от жителите на този квартал се обявиха против идеята. Нямало да могат да понесат тежката гледка. Около сто души протестираха в двора на изоставено училище, което трябва да бъде съборено за строителство на къщите за децата, 400 души са подписали апел срещу инициативата на кмета да засели децата от Могилино.

Журналисти от bTV, които участваха активно във “Великолепната шесторка”, продължиха кампанията от екрана на телевизията. Този път срещу бездушието. Според Лора Паркер от организацията ARK (Absolute Return for Kids) шоуто е изместило центъра на тежестта в погрешна посока – “тази на купуване на прошка и на чувството за изпълнен дълг с пускането на един есемес”. Тя коментира за в. “Капитал”, че само 2 % от хората в подобни домове са сираци и че добрите европейски практики са в малки къщи да живеят до осем деца, а не петнадесет. Критици на кампанията обърнаха внимание, че вместо да мобилизира гражданската енергия за гняв срещу политиката на сегрегация, тя е гарантирала душевен комфорт срещу един есемес индулгенция.

Тревожното е, че Могилино не е изолиран случай. В страната има около 1500 деца и 300 младежи с увреждания, за които местните власти и службите за социално подпомагане не осигуряват нужните грижи. България е на второ място след Русия по брой на деца в такъв вид институции. Децата живеят в социални домове, скрити вдън гори на 26 места, които трудно могат да се намерят на картата. На практика домовете, в които живеят те, се намират в откъснати от големите градове места, без медицинско оборудване и специалисти. Затворени зад стените на тези социални домове, децата бавно умират. Според експерти уврежданията на децата в Могилино не са тежки, но понеже за тях години наред не се е полагала елементарна грижа, те са влошили състоянието си.

Затваряне на домовете

В края на февруари осемдесет неправителствени организации, сред които Български червен кръст, “За нашите деца”, “Движение на българските майки”, SOS “Детски селища”, Международната социална служба, APK, на пресконференция поискаха държавата да закрие всички институции за деца до 2018 година и да ги замени с алтернативни услуги, подкрепящи семейството и осигуряващи грижа.

“Не е допустимо през 21 век, в страна членка на ЕС, децата в домовете да умират от недохранване или липса на подходяща основна грижа. Животът в големите домове интернати е вреден за емоционалното, социалното и физическото развитие на децата, дори в случаите, в които тези домове са относително добре ресурсно осигурени”, заявиха неправителствените организации. Те призоваха децата да бъдат подкрепяни да осъществят своите възможности, вместо да бъдат жигосвани и скривани в медицински заведения, да се подобри образователната система, която да подкрепи нуждите на всички деца.

Брюксел не е София

В коментарите си за българските медии официалните лица подчертаваха, че такива проблеми има в други страни от ЕС. Докато българските официални институции и политици търсеха образа на врага в Би Би Си, няколко британски евродепутати поискаха обяснения от социалното министерство и поставиха пред Европейската комисия проблема с децата в социалните домове.

Ели де Хрун-Кувенхофен от групата на зелените обвини българските власти, че не полагат усилия за подобряване на положението на децата с увреждания в домовете. Белгийският парламент прие единодушно резолюция относно правата на децата в България, настояваща белгийското правителство да внесе проблема в дневния ред на ЕС.

Но грижата на евродепутатите от Великобритания среща отпор на българска почва. Кати Синот, евродепутатка от групата за независимост и демокрация, организира прожекция на филма на Би Би Си за Могилино в Европарламента под надслов “Да сложим край на институционализираното отглеждане на деца в ЕС”. Г-жа Синот, чийто син е инвалид, отдавна води кампания срещу отглеждането на деца с увреждания в детски домове. Българските евродепутати реагираха неадекватно, като се опитаха да спрат прожекцията на филма на Би Би Си и изпратиха писмо до председателя на европарламента.

Въпреки това на 4 март в Европарламента бяха показани смразяващите кръвта кадри от Могилино. Българските евродепутатки Илияна Йотова и Маруся Любчева от БСП се съюзиха по странен начин със своя колега от националистическата партия “Атака” Димитър Стоянов в призива си проблемът да не се превръща в етикет за България. Според Илиана Йотова филмът на Би Би Си представя само едната страна - болните деца, но не и усилията на българските власти за подобряване на условията в домовете.

Номерът с “топлите грижи” на държавата не мина в Брюксел, а само в София, където държавната телевизия излъчи документален филм за успехите в политиката за закрила на децата. Гаврата с проблема Могилино беше, че този пропагандаторски филм беше финансиран от бюджета на социалното министерство.

Ужасяващо е, че Могилино не е изолиран случай. А още по-ужасяващото е, че гневът на общественото мнение ще изригне пак, едва когато известна международна медия направи поредния си “заговор” срещу България, показвайки атрофиралата физиономия на нечовешката система.