Българките по-трудно от европейките съчетават успешно професионалния и семейния живот. Жената предприемачка със собствен бизнес е рядко срещано явление. Понякога мъжът и жената имат успешен семеен бизнес, но има семейства, в които жената е моторът. “Осерваторио суи Балкани” ви среща с три бизнес дами – една от София и две балканджийки от малките старопланински градчета Троян и Тетевен.

Здравка Сафари, София, "Няма работници"

Здравка Сафари от София управлява фирма за производство на мебели “Визател” и е
заместник-председател на Асоциацията на жените предприемачи. Тя членува и в Организацията на жените индустриалки, в клуб “Welcome to Sofia”, бизнес-дама на 2006. Тази красива и умна енергична българка с екзотична персийска фамилия, омъжена за иранец, е пример как знанията от преподавателската кариера по управление на икономиката могат да се приложат в реалния бизнес.

В началото фирмата й е консултантска. През 1997, когато банковата система се сгромоляса, а един долар се разменя за 3000 лв., започва производство на гардероби с плъзгащи се врати по шведска система, нещо непознато дотогава в България. Продава един апартамент и взема банков кредит с лихва – 30 – 32 %. Днес “Визател” има мебелна фабрика в Ботевград с 40 работника. “Визател” изнася мебели в Холандия и Англия и получава запитвания от цяла Европа. Търговците на мебели в ЕС не искат да затварят пари в големи количества мебели от Китай и купуват български мебели, които географски са по-близо. След влизането на България в ЕС проблем номер едно за българските производители е намаляването на работната ръка.

“Добрите майстори и работници с висок стаж се пенсионират. Луфтът в образованието през последните години не дава възможност да има приемственост в производството. Българските работници напускат страната, а от друга страна, страната ни е затворена към чужда работна ръка, има ограничение от 10 % за чужди работници във фирмите. Ето защо в производството не достига работна ръка”, обяснява г-жа Сафари.

Здравка Сафари е изкушена и в политиката, била е председател на партия Българска социалдемокрация и е доволна, че днес жените присъстват по-осезаемо в политиката. “В България жените предприемачки все още са няколко пъти по-малко от мъжете, макар че има много собственички на фирми. Младите жени, които искат да развият собствен бизнес, поне в началото трябва да работят по 12 – 14 часа и сами да решат кое е по-важно – децата или работата. Нужна е добре развита социална инфраструктура, иначе жените много бързо ще се изхабят физически и психически”, разказва за “Осерваторио” г-жа Сафари.

През 2000 г. по време на едно изследване тя попада на явлението нелегална миграция към страните от ЕС, на интелигентни и образовани жени с 2 – 3 езика от България, Македония, Украйна, които отиват в Австрия и други страни от Европа. “Тези жени работеха често пъти нелегално, те учеха децата на езици, готвеха, чистеха, а понякога бяха и сексуално експлоатирани. Това даде възможност на жените в ЕС, особено на тези от средната класа, които дотогава бяха домакини и нямаха достатъчно финансови ресурси, да си позволят гувернантки, да излязат в обществото и да работят. Този нископлатен и неосигурен труд на жените, образовани при социализма, помогна на жените в ЕС да бъдат признати в обществото. Мисля, че тази тенденция продължава, за това не е желателно да се чува.”

Лилия, Троян, "Работя колкото моите рабоотници"

“В Троян има 5 сериозни строителни фирми, лаская се от мисълта, че моята е сред тях”, разказва собственичката на “Строител – Троян” ЕООД Лилия Цанкова, която наследила бизнеса от баща си. След смъртта му мнозина предричали фалит, но тя успява да се справи и откакто ръководи фирмата са построени няколко къщи, един жилищен блок, обновяват се сгради по проект “Красива България”. Членува в Камарата на строителите в България. Тази 39-годишна дама е част от икономическото чудо на Троян – града, в който почти няма безработица и в който предприемчивият дух се усеща по многото работещи малки и средни фирми – за мебели, за керамика, в строителството.

Лилия работи по 12 часа дневно, няма почивни дни, за да оцелее в бизнеса. “Хората не ме напуснаха, защото виждат, че работя колкото тях. Не правя нищо показно, не съм си купила лъскав джип, нямам къща от 200 квадрата с басейн, плащам заплатите навреме. Основно в бизнеса е да държиш на думата си”, обяснява принципите си. Съпругът й работи в общината. “Не искам да работи с мен, защото поне един от двамата трябва да си е вкъщи в прилично време. Той е по-голям, по-улегнал, аз тичам по обектите. Ние сме си разпределили ролите”, обяснява Лилия.

По време на българското Възраждане, през 19 век Троян е градът на занаятите, а еснафите са известни със своята спестовност (“Бели пари за черни дни”) и трудолюбие (“Хиляда бода за една пара”). Днес времената са се променили и младите хора “живеят на кредит”. Предприемачите развиват бизнеса си предимно с банкови кредити, обяснява Лилия: “Няма сериозен бизнесмен, който няма кредит. Аз имах инвестиционен кредит, за да построя блока, направих го и го върнах. После взех втори и нещо ще върна, ще изтегля трети. Парите в случая са стока. Ние продаваме жилища, стоки и грънци, банките продават пари.”

Патриархалните ценности на Изабела, Тетевен

Намирам Изабела Янкова (46-годишна) и мъжа и Енчо в красивата им като от журнал къща в Тетевен. Те имат сладкарници, ресторант, магазини, построили са “до покрив” хотел, нова къща, планират да построят туристическо селище. Фирмата “Ениза-НИ” е бизнес-империя, в която работят 10-те членове на фамилията (те имат 3 деца и 3 внучета), 36 работници и която здраво се ръководи от Изабела.

Изабела и Енчо не са нито от номенклатурата, нито от стари семейства “от сой”, не са осребрили политически връзки и приятелства. Тя е от Балчик и със смях си признава, че едва е завършила средно образование, той е барабанист. В живота им обаче няма нищо случайно, е сигурна Изабела. През 1990, когато комунизмът се срина, те отиват на гости при техни приятели в Швейцария и се впечатляват от частните малки магазинчета, мандри, семейните хотели. Когато се връщат в Тетевен, Изабела решава да го направи. Тя напуска фабриката и започва да прави закуски и палачинки в един павилион със съпруга си. Един ден клиенти я накарали да им направи торта. Дотогава тя прави торти само за вкъщи. Отваря старите тефтери със записаните рецепти от приятелки и започва да се учи. Решават да направят сладкарница в центъра на Тетевен и 14 години вече са във възход.

През цялото време използват банкови кредити, но са изключително пестеливи, задружни и упорити. Семейството на Изабела и Енчо е старото патриархално семейство, в което всички работят задружно, съпрузите са и другари. “Уважаваме и тачим всички празници. Аз ги сплотявам много и това е моята идея фикс. И двете снахи ми казват “майко”. Аз подготвям децата за всичко. Ежедневно има много катастрофи и ние се страхуваме, защото сме на път. Не дай Боже, да стане нещо с нас, те знаят какви заеми имаме, къде са ни парите, документите, всичко. Ние не сме обикновено семейство вече, въпреки че изглеждаме обикновено. Нещата ни не са обикновено. Всичко трябва да е ей така в едно, всичко трябва да се решава с децата, да се работи с тях, със снахите”, свива ръката си в юмрук Изабела и показва какво значи сплотено семейство.

Тя признава, че те не са типичен случай за просперитет в Тетевен, много малко хора са като тях, независими от никого. В града хората над 30 години са по чужбина, много са заминали да работят в големите градове из България. “Тъжно е, че цели семейства заминаха за чужбина. Поминъкът изчезна, фабриките ги няма. Докато в Троян има поминък, тук няма. Тук дърворезбарството беше на почит, но и то изчезва, макар че има техникум. Балканджийският дух умира”, разказва тя.